Да ви кажа, пък и да ви питам, братя и сестри, замисляли ли сте се, ето тази дума например е неподходяща, защото не бих могъл да дефинирам мисъл - ще започна от начало ... 
Та да ви кажа, пък и да ви попитам, братя и сестри, дали сте обърнали вниманиe, колко често, обладани от съмнения в двуизмерната канавата на реалността, прибягваме до условности, изразявайки някаква теза (да не кажа мисъл). Например:
...(теза), обаче, ...ако, ...или, ...но, ...ама и т.н
Това дали е така защото сме неуверени в точността на преценките си (пепел ми на езика) или защото тази коварна кучка реалността си прави постоянни ташаци с двуизмерността а канаватата си... бре, мамка й и канавата.
А?
Защо постоянно трябва да се доуточняваме, да се изясняваме, конкретизираме и в края на краищата да се застраховаме постоянно - не дай си боже да ни разберат погрешно -  я да му пернем едно "но", че защо не и едно "ако", я да му бичнем за всеки случай едно "обаче" и каквото се сетим още - вържи селото да миряса попа. Така ли е? Както казват "по радиото" - така е.
Личко аз съм радетел за изразяването със съществително без глагол - какво ще й цепим басма на тази коварна кучка. Ама така ли е, не е ли - ич н оная работа не ми е. Така де, ама не е така - ето не може да се избяга от условности, защото... айде всеки сам да си прави анализи и да си отговаря, ако ще и с примери.
Аз - да ви кажа, пък и да ви питам ... стига ми. Пък вие ако ви се споделя, повтарям "АКО" ... Пък аз тогава..., "НО"...
Абе да кара Джoни, че му опуснах края. Да живее международкото положние - до скоро.

Ако срещу защо, всякога стои защото где отива триточието ?!

Не знам къде отива мндготочието – да не съм диспечер на многоточието. Това което ме интересува е ленността му, неговата склонност да отлага и да го кара през пръсти – урбулешката. Не мисля, че е ... не мога да намеря думата – нещо такова като нищо, но без естетическата оценка ... не, не мисля че е такова, нито че бележи епогей на творческа немощ. По – скоро изпитва радост от недовършеното. Може и да е малко страхливо, да се колебае, да страда от аутсхаймер, да има беден речник, а може да е свенливо или да не желае да натрапва мнението си. Мисля, че може да е прихватничаво, да мени постоянно мнението си – не безпринципно или като циклофреник, по – скоро залепило нос на стъклото на много бърз влак, не може да опише постоянно сменящите се гледки. Да, ето така мисля.
Обаче съм 100 на 100 сигурен (така както за почти нищо друго), че след всяко защо стои едно защото и ето сега се сетих - точно там е моготочието. Там е то и три точки:
1. затова защото
2. защото завършва на “о”
3. защото така
Тези три хипотези са подаръкът на многоточието – малко мързел, малко безгрижие, малко слънце, въздух и вода. Малко незаслужено щастие.

Полунощ... Защо полу? Половината ли или не съвсем нощ. Защо, реципрочно и с усет за симетрия, досаден помоему, няма полуден, да речем. По каква причина и изобщо има ли такава, денят поделен е на преди и след, забележете, не от друго, а основното хапване - обяда. Очевидно и най -паче, наверно, да се подчертае, а и затвърди значимостта и приоритета на последния. Така де, ако най-безотговорно се позасилим с аналозите ще стигнем и без да сглобим мотоциклет до преди и след новата ера, а от тук, комай и до тъждествените по ролята си делителна - храна и разпятие. А те, делителните - разделителни, много и всякакви - осови линии, революции, титулувани като велики, вторични полови белези, собственост, просека, галактика, близък, среден, далечен изток, ценз, брутен вътрешен продукт, гето, мислене. Обективни и условни, потребни и спорни, необходими, доколкото подредба някаква съставляват или наподобяват. Макар и след половината на нощта бихте одма разпознали безапелационно разделителна и още ограничителна в точката банална. Макар че тя, последвана от още две, полуоткрехната вратата да оставя и така вместо да разделя … приютява.

Да бъде или не – ако ще ...
Светът – единен и неделим е условно защитен от атрибутите на сцента, просто за удобство, но иначе и актьорите, стъпили на земята, са в космоса. ... Старото слънце беше вече много остаряло. Сам мислеше за него като за стар акран – без да се налага да го вижда. Не поглеждаше вече и къщите – повехналите им стени и потъмнелите им прозорци, не се вслушваше в хриповете на изпосталелите им подове и е търсеше допира на повехналите им фасади – Сам плуваше в есенната светлина като стар и достоен кораб. Светът е много стар и той не желаеше да разгръща пожълтелите му страници. Само понякога Сам помнеше летните дъждове – чевръсти и смешни, които симното слънце – замазаkо и кратко, не познаваше.
Сам стоеше на стола в среата на празната и сумрачна сцена, завесата беше все още горе, а в дъното, в мрака, някой чакаше да прибере ... това което не е необходимо да се помни. Един ден Сам ще отметне завивката, ще провеси нозе, бавно ще стае, ще направи няколко неизути крачки – без да докосва земята, ще се облегне на масата, тя кяма да изскърца, ще подмине подредените на нея прибори за бръснене, няма да отвори прозореца и ще тръгне към дъното на залата като голям и достоен кораб